Има едни самотни врати. Такива, които крият зад себе си няколко човешки живота, а в момента пазят само спомена. А споменът разказва за онова, което няма да се върне. 

Внимание към детайла

Всеки ден човек минава през десетки сгради, бързайки за важна среща било то по работа или просто защото така са свикнали долните му крайници. Не се спираме да се насладим на цъфнало дърво или храст с рози. Не спираме да помахаме на слънцето или да му се усмихнем. По-лесно ни е да се мръщим на дъжда, вместо да се загледаме в някоя кална локва и да оценим пръстенчето, което се е образувало. То си е само наше защото никой друг не го е видял и никога повече няма да съществува.

Историята зад вратите

Сградите обаче почти винаги са там, напомняйки ни, че някои неща могат да имат значение за повече от пет минути. Вратите, които ще ви показвам, са ми направили впечатление по един или друг начин. Спрели са на място забързания ми ход и са разгърнали топла усмивка на лицето ми. Повечето врати, които снимам, са стари, не всички са на изоставени сгради, но доста често са забравени. Едни такива истински врати, които носят върху себе си всяка рана, првърнала се в белег - носят ги гордо и остават, чакат да бъдат довършени от времето или човека.

Легенда

„ Черното злато“ или защо това се превръща в название на един български град. Легендата разказва за необичайния сън на един човек от тогавашното село, превърнало се днес в индустриален град. Човекът сънувал светец, който му казал да копае при кулата в селото, защото там ще намери въглища. Човекът се вслушва в думите на светеца от съня си и открива залежи на кафяви въглища. Няколко години след намирането на залежите и започването на добива, една от галериите бива затрупана. Под земята остават част от работниците, сред които е и човекът с необичайния сън, очаквайки единственото същество, което ще им подаде ръка, а именно смъртта. Тогава се случва нещо необяснимо, появява се сияние, което връща надеждата на работниците. Те започват да разравят въглищата и падналата земна маса и намират изход, за който никой до тогава не е знаел. Миньорите успяват да излязат и виждат фигура на белобрад старец с негаснещо кандило, въпреки силният вятър. Човекът разпознава фигурата от съня си и когато се прибира и разказва на жена си, тя му казва, че днес е денят на Свети Иван Рилски. Оттогава той се счита за закрилник на миньорите.

Градът на черното злато

Зад тази врата се крие величието на една цяла промишленост. Това обаче не е врата, която посреща. Отвъд нея се разкрива ранна готика, а архитектурата на самата сграда е в неокласически стил. Годината, в която тази врата е отворена за първи път, е 1932. Зад цялата тази история стои „Слава на миньорския труд“ или Минна Дирекция – Перник.

Фирма Еренджи Груп е с 20 годишен опит в производството на врати и мебели. При нас ще намерите много полезна и интересна информация. 

Design and SEO by SS Studio